сряда, 15 септември 2021 г.

ФАЛШЪТ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ

Не обичам социалните мрежи. Не съм им привърженик от няколко години вече. Измамното усещане за сплотени семейства и приятелства, покорени върхове в кариерата и набиващото се на очи уж лично щастие ме затормозява. Изобщо – фалшивите емоции са точно там, във виртуалното пространство. Ще се изненадате да видите как тези семейства живеят зад входната врата на апартамента си. 

Зад нея липсват усмивките от пътешествията, рождените дни, морето… И забелязвам колко са самотни хората. Не в онзи смисъл „без партньор“, а самотни до половинките си, децата си, приятелите си. И, разбира се, не си позволяват да изглеждат така сред обществото, в живия контакт.

Всеки желае да изглежда по-по-най. Което донякъде е ОК. Но, когато се натъкна на снимка на някой, седнал еди-къде си и усмихнат си прави „селфи“, „тагва“ колко „прекрасно“ се чувства и очаква душата му да се „напълни“ с малко положителна емоция от „лайковете“, ми става дискомфортно.

За какво всъщност иде реч? За човек с ниска самооценка, подвластен на непрекъснатото одобрение от „света“ (разбирайте социалната мрежа)? Или за човек, който иска да изглежда преуспял в очите на другите, защото иначе ще му сложат етикет „нещастник“? Или защото „вече всички правят така“ – трябва да се приспособи към стадото?

В подобни моменти се замислям – защо тези самотни и крещящи за мъничко внимание и комплименти хора (защото им се иска да чуят „Прекрасен/а си!“, но ще им се „постне“ само като коментар) не обърнат това внимание към себе си, а го търсят от другите? Къде е автентичното усещане за потребността от психологическа или психотерапевтична подкрепа? Но, много по-яко е да се дадат едни 30 лв. за маникюр с гел лак например, отколкото да се дадат за сесия (нямам нищо против него, близките ми знаят, че държа на хубавия маникюр и самата аз поддържам такъв, да не си помислите, че злорадствам срещу салоните за красота).

Показността и нуждата от зачитане са зов за помощ, сигнал, че нещо липсва и върху него трябва да се поработи. Уви, както и преди съм писала, българското общество не е „узряло“ и осмислило потребността от психологическата и психотерапевтичната подкрепа. В нашата държава се използват пристрастните съседи за слушатели, изповедници, съдници, философи на живота, раздавачи на съвети. И точно пред тези съседи се конкурираме после и бързаме да „хванем“ безжичен интернет, за да „постнем“ снимките си от морето. Как те ще се „перчат“, че са били тук и там, а за нас никой няма да знае къде сме били? Трябва да показваме, че сме с финансови възможности, че пием коктейли насред плажа, че в хотела ни има СПА център, че сме ЩАСТЛИВИ. Ах, това щастие, ах, как всеки се стреми към него! И е ОК това. Много желано, но и много трудно нещо за постигане е то.

Но аз не съм така съсредоточена върху социалните мрежи, както преди. Не публикувам снимки на мен, семейството и приятелите ми, не документирам къде сядам да хапвам и почивам, не си правя усмихнато „селфи“, когато ми е кофти. Аз изживявам. Отдавам се на мига; не се надпреварвам да запечатвам всеки един акцент в снимка; благодаря за пожеланията за рождения ми ден по телефона, на момента, а не впоследствие в профила ми; честитя рождения ден на любимите ми хора лично, а не пак там, на показ, сякаш не мога да взема телефона и да им се обадя; аз дишам, издишвам, докосвам, плача, гледам в една точка (буквално), когато ми е гадно (нищо, че съм психолог), и се чувствам ОК. Спокойно, в телефона ми са инсталирани всички приложения, що се касае за „социални връзки“. Използвам тях (приложенията) само по работа.

Е, какво е вашето мнение по темата? Отворена съм за дискусия и въпроси. Изпращайте обратните си връзки на office@psihika.eu, като най-интересните отзиви ще се публикуват на страниците на е-списание „Психика“.

Автор: психолог Мария Коева

Няма коментари:

Публикуване на коментар